Борис Денев Чоканов е български художник, предимно пейзажист, но и автор на портрети и фигурални композиции.Роден е през 1883 г. в Търново. Учител в с. Иванча, Великотърновско (1902 – 1910). Изявява се като самоук художник през 1909 г. с първата си самостоятелна изложба. През 1909 – 1914 г. специализира живопис в Мюнхен при проф. Лео фон Льофтц, Карл фон Маар и Анджело Янк. Доброволец в Балканската война. Художник при Министерство на войната (1914 – 1929).През 1920-те години работи известно време в Италия. Бил е учител в Първа мъжка гимназия в София, а от 1931 г. се отдава на свободна практика.Баща е на художничката Славка Денева (1929 – 1984). И двамата не се вписват в канона на социалистическия реализъм.

/част от колекция/

Тя е родена н 4 юни 1891 година в Свищов, където завършва и основното си образование. До 5 клас е учила в Женското девическо училище, издигнато от дружество „Съгласие“.  След това Бинка Златарева учи в известната шуменска „Нанчова гимназия“, където затвърждава своето влечение към изкуството и се подготвя за Държавното рисувално училище. Тя е приета за студентка в класа на именития чешки художник проф. Иван Мърквичка. Дипломира се с отличен успех, а по негово настояване тя отива на специализация в Прага при известен чешки художник в Академията за изящни изкуства“, каза Анатолия . Творчеството на Бинка Златарева е най-вече в областта на портрета, натюрморта и пейзажа. „Има уредени 6 самостоятелни изложби, а картините й са показвани в общи изложби в Париж, Виена, Прага, Белград, Токио и други. Умира през 1972 година .

/част от колекция/

Иван Тричков (1892-1959) – художник, пейзажист. Роден в гр. Враца. Завършва Художествено-индустриалното училище в София при проф. П. Клисуров. Иван Тричков е един от най-големите български пейзажисти. Работи от натура, предимно с маслени бои, като особен пиетет изпитва към планината. Вероятно това е породено от красотите на родния град и Балкана. Любима тема на Иван Тричков си остава Врачанският балкан, Вратцата, Згориград, Веслеца, врачанските лозя. Иван Тричков представя своето творчество в много самостоятелни изложби, като неговите пейзажи и досега са търсени и ценени творби в галериите на България и чужбина. Няколко от най-хубавите пейзажи на Иван Тричков са включени във фонда на Националната художествена галерия в София.

/част от колекция/

Александър Миленков е български художник – сценограф и живописец . Роден на 19 януари 1882 година в Самоков. През 1901 година завършва Държавното рисувално училище в класа на професорите Петко Клисуров и Иван Ангелов. Заминава да специализира стенопис при проф. Дитл в Мюнхен. След посещение на театрално представление развива интерес към театралната декорация и изоставя фресковата живопис. През 1906 година е принуден да прекъсне обучението си поради липса на средства и се завръща в България. Три години по-късно пътува отново за Мюнхен и в продължение на година изучава сценография при художника Ханс Фрам, завършвайки образованието си по театрална декорация.Участва в Първата световна война като доброволец. Служи като подпоручик в Двадесет и втори пехотен тракийски полк. Ранен е край Безевище и награден с два ордена за храброст. Като сценограф Миленков е автор на театралната декорация на 370 постановки, които включват драми, опери, оперети и детски пиеси. Член е на Съюза на българските художници и два пъти председател на сдружението . Умира на 3 януари 1971 година в град София.

/част от колекция/

Александър Наков Мутафов е български художник, един от първите български маринисти . Роден е в Шумен в семейството на опълченеца в Руско-турската освободителна война, Нако Мутафов . Семейството се мести във Варна и там Александър прекарва детството си и учи във варненската мъжка гимназия. Морето вдъхновява момчето за първите му художествени опити, а голямо влияние за изграждането на стила му изиграват срещите му с големите български художници от началото на 20 век, Антон Митов, Николай Павлович, Иван Мърквичка и други .
Между 1899 и 1902 година Мутафов следва в художествената академия в Торино при професор Джакомо Гросо , а от 1902 до 1909 година в Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен при проф. Лео фон Льофц . При завръщането си в България работи като учител по рисуване в Дупница и София до 1920 година, когато е назначен в Художествената академия в София като преподавател , а от 1921 година професор по практическа и конструктивна перспектива.

/част от колекция/

Александра Гаврилова Мечкуевска е родена на 12.10.1907г. в гр.Бургас. Нейният пръв учител по рисуване е Генчо Митев, възпитал видни художници като Петко Задгорски, Мара Цончева и др.
През 1933г. завършва Художествената Академия в София с две специалности: декоративно изкуство при проф.Никола Кожухаров и проф.Харалампи Тачев и графика при проф.Васил Захариев. Александра Мечкуевска рисува предимно маслени пейзажи с морска тематика и натюрморти с цветя.
В периода 1934-1936г. младата художничка участва в множество изложби в България. Тя е сред участниците на първата обща художествена изложба в Бургас, сред които са още: Петко Задгорски, Яни Хрисопулос, Радка х.Петрова и др. 
През 1936г. талантливата Мечкуевска урежда изложба в салона на Алианс Франсез в Бургас, на която показва предимно пейзажи от Созопол, Рилския манастир, Стара планина. Две години след завършването на Художествената Академия /1935г./ тя прави първата си самостоятелна изложба в Софийската галерия „Аксаков”, последвана самостоятелна изложба и в Пловдив през 1936г. 
През 1937г. в Париж на най-голямото световно изложение до този момент, Александра Мечкуевска се окичва с наградата - орден на жените-художнички участвали в това престижно световно изложение. Това признание отваря света за талантливата млада дама, следват нейни международни изложби в Белград (1938), Кайро (1939), Александрия (1939).

/част от колекция/

Златю Бояджиев е роден на 22 октомври 1903 г. в Брезово. Завършва живопис в Художествената академия в София при проф. Цено Тодоров (1932 г.) с Васил Бараков, към които се присъединява Давид Перец и образуват легендарната група Бараците.
Неговото творчество обхваща два основни периода, разделени от 1951 г., когато получава тежък инсулт и се парализира дясната му половина. След няколко години започва да рисува с лявата ръка[1]. Първият период се отличава с неокласически маниер при композирането на сцени със сюжети от селския бит. При втория период стилът на художника се променя коренно по посока на гротесковата образност, включването на десетки фигури в композициите и експресивна цветност[2]. Организира самостоятелни изложби в София и Пловдив.
Народен художник. Герой на социалистическия труд. Носител на наградата на Съюза на българските художници „Владимир Димитров – Майстора“. Сред най-известните му творби са: „Село Брезово“, „На трапезата“, „Две сватби“. Голяма част от платната му са подредени в къща музей в Пловдив.
Умира на 2 февруари 1976 г. в Пловдив.

/част от колекция/

Родена е през 1875 година в Шумен в семейството на известен търговец. Неин брат е известният хирург Иван Карамихайлов, а племенницата ѝ Елисавета Карамихайлова е сред основоположниците на атомната физика в България. Елена Карамихайлова завършва Нанчовото училище (днес ПМГ "Нанчо Попович") в родния си град. Родителите ѝ — просветени и будни българи — държат на доброто образование на дъщеря си и я изпращат в американския Робърт колеж в Цариград, който тя завършва през 1895 г.
Пет години по-късно Карамихайлова заминава за Мюнхен, за да учи живопис в Академията за изобразителни изкуства — последователно при проф. Хенрих Книр, Анджело Янг и Християнс Ландербергер. Въпреки че в периода, когато тя е в Германия, 1900—1910 година, водещата тенденция в западното изобразително изкуство е експресионизмът, Карамихайлова твори в считания вече за отживелица импресионизъм, който обаче най-точно отговарял на темперамента и чувствителността на младата художничка. В традициите на импресионизма, много голяма част от картините ѝ са нарисувани под открито небе. Характерни за платната на Карамихайлова са леката носталгия, струите от светлина и въздушност, както и дълбокият психологизъм и интимност на портретите. Сред най-известните ѝ портрети от този период са на сестрите ѝ Райна и Елисавета, картините „Пред бала“, „Пред огледалото“, „Пред пианото“, „Пролет“, „Оптимизъм“. Рисува и един свой автопортрет с четка в ръка.При завръщането си в България през 1910 година, Карамихайлова става член на наскоро създаденото дружество „Съвременно изкуство“ и участва в множество изложби в страната и чужбина. През 1914 година се отправя към Франция, но началото на Първата световна война я спира край бреговете на Боденското езеро, където тя остава в продължение на шест седмици. Там създава една от най-известните си творби „Край езерото“, типична за нейния импресионистки период.

/част от колекция/

Николай Райнов е роден в търновското село Кесарево на 1 януари 1889 година в семейството на македонския българин, деец за национално освобождение Иван Райнов. Брат е на художника Стоян Райнов, професор по керамика и баща на видния скулптор Боян Райнов, както и на писателя Богомил Райнов.
Завършва Духовната семинария в София (1908). Започва да следва философия в Софийския университет (1911).
В 1912 година при избухването на Балканската война, още студент Райнов се записва доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в I рота на X Прилепска дружина.
Участва в Първата световна война като военен кореспондент към Девета плевенска пехотна дивизия на Дойранския участък от отбранителната линия на Южния фронт.
Завършва Държавно художествено-индустриално училище в София (1919).
Пише поезия, белетристика, културологични произведения в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията; сътрудничи на периодичния печат; проучва много паметници на културата; публикува редица статии за изкуството и литературата.
Главен редактор на списанията „Зеница“ и „Орфей“, вестниците „Камбанар“ и „Анхира“. Първата му книга „Богомилски легенди“ (1912) е публикувана с псевдонима Аноним. Няколко месеца по-късно Антон Страшимиров публикува голяма рецензия за книгата в две последователни книжки на списание „Наш живот“ (кн. 9 – 10), наричайки автора „творчески талант с облик, какъвто досега не сме имали“, а дебюта му – „събитие“.
В периода 1918 – 1919 г. сътрудничи на Гео Милев, като пише редица статии за неговото списание „Везни“. Същата година издава няколко книги: „Видения из древна България“, „Книга за царете“, „Очите на Арабия“, „Слънчеви приказки“, „Между пустинята и живота“, поемата „Градът“. Прави второ издание на „Богомилски легенди“, разширено издание на „Книга на загадките“, превежда „Тъй рече Заратустра“ на Фридрих Ницше. През 1919 г. се отправя на голямо пътешествие в Египет, Сирия, Палестина, Мала Азия.
През периода 1922 – 1927 г. работи като главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. Командирован е за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, приема преподавателско място в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството от 1927 до 1950 г.
Написал е и книгата „Светите братя“. През 1930 г. основава Българската асоциация „Рьорих“.
Професор по история на изкуството в Художествената академия в София (1927 – 1950).

/част от колекция/